След книгите на Ивелина Радионова „Алтъна“, „Обич„ и „Йова разказва“, НЧ „Ахинора-2006 г.“ закупи и новоизлязлата „До Боянския майстор“. В нея са поместени 1 повест – До Боянския майстор и 11 разказа – Оттук нататък, Очите на Чая, Душа за продан, Майка, Онемели рози, Братска обич, Коприната на съдбата, Орце и лисиците, Докато Дунав тече, Старчевата и Родопея.
На последната корица авторката пише: „Ако сполуча да докосна сърцето ти, ще съм щастлива, че чрез мен откриваш дузина от лицата на многоликото“.
Но въпреки че творбите са 12, чрез тях Ивелина Радионова ни открива не дузина, а дузини от многоликото. В тях е побрано цялото битие с всичките му проявления: живот и смърт, добро и зло, радост и мъка, любов и омраза, грях и покаяние, престъпление и възмездие, съзидание и разрушение, изпепеляваща ревност, прошка… И всичко това представено чрез ярки и запомнящи се образи, разказано на брилянтен български език и обгърнато със завладяваща поезия. За да се утвърди в крайна сметка тържеството на живота като най-ценно благо, дадено на човека.
Авторката взема за основа някакъв мит или легенда, някакво историческо събитие, нечий спомен или название на селище и го превръща във вълнуваща творба: разгръща сюжета, уплътнява образите, ситуира ги в подходяща среда, изправя ги пред съдбовни избори…
По този начин умело и ловко извежда истините, които иска да внуши;
„…в този пъстър свят има място, както за немилост от човека, така и за милост от зверовете“.
„Тръгнеш ли по дирята на хубавото, няма начин да не стигнеш до още по-хубавото“.
„…има една дума, която дава надежда на болен и скръбен – Утре“.
„Човек може да живее с болката, когато има силата на вярата и достойнството на рода си.“
„Смисълът на всичко е в туй да не съжаляваш ни миг в живота си, добро да даряваш другиму и с чест да живееш. Щото честта е златен път от човек до човека, но не всеки му разбира.“
Особено място в книгата е отредено на творческия процес. Авторката го представя като свещенодействие, независимо дали творецът вае стенописите на Боянската черква, изработва красиви лисици от дърво или изкусни пафти и сапфирени обеци. Защото и в трите случая става дума за стремеж да победиш времето, като оставиш незаличими следи. Защото и в трите случая става дума за вдъхновен от любов безкористен труд в полза на хората. Самата Ивелина Радионова свещенодейства, когато създава творбите си. Затова те са толкова вълнуващи и се четат на един дъх. В тях впечатляват две особености: българщината, която пропива всеки ред, и изключителната поезия, която завладява и пречиства.
Героите в книгата са българи. Те имат красиви български имена: Родопея, Жейна, Николайда, Андрей , Благой Юлван, Никодим… Поставени са в българска среда – сред българските планини и полета, край българските реки. Спазват българските традиции и свързаните с тях ритуали и наричания. Притежават дарби, които предават по кръв – от баща на син. Говорят на цветист български език. Авторката ги обича, прониква дълбоко в тайника на душите им, открива техните мечти, проследява техните търсения… И ги обгръща с изключителна поезия.
Неслучайно Ивелина Радионава нарича творбите си стихове. Те не са написани в мерена реч, но в тях откриваме всички други същностни характеристики на лириката: емоционална наситеност, богата, ярка и образна реч /уникални метафори, изненадващи сравнения, градации и най-вече олицетворения/. В разказите й всичко е живо и съпричастно със съдбата на героите: земята, небето, звездите, луната, слънцето, дърветата, тревата… Всичко говори. Говорят дори доброто и злото, мъката и радостта любовта, смъртта… Авторката обича „всичко българско и родно“ – земя, народ, традиции и език. Тя с пълни шепа загребва от словното богатство на българския език. В творбите й той засиява с характеристиките, дадени му от патриарха на българската литература Иван Вазов: сила, мощ, руйни тонове, изразитост жива…
За сборника „До Боянския майстор“ може да се напише още много. Но нека не изземваме правото на читателите сами да открият богатството, скрито в него.
Тъй като НЧ „Ахинора-2006 г.“ няма библиотека (поради липса на материална база), книгата се разпространява от ръка на ръка. Нейното движение следи г-жа Иванка Нанева. Всеки, който обича хубавото слово, и желае да прочете книгата, може да се свърже с нея.
Пенка Иванова
„И Василий яде зрели малини и череши. Сладостта им се вля в кръвта му и му даде нови сили. На сутринта се измъкна без да го усетят, нагази в росата, събра си глина и втвърдена смола, откъсна стръкове диви цветя и изрови коренчета за най-трайните бои. Отключи църквата и се прекръсти. Време беше да довърши портрета на Десислава. Натопи четката в гърненце с боя и си пожела дните й да станат негови. Нямаше сила да превръща водата във вино, не можеше като Исус да нахрани с две риби отроците, но бе способен да нарисува любовта на студените стени.
Нежността бликна от пръстите му, за да изпише най-дълбокия му копнеж, и се смеси с червеното и жълтото, докато светът се будеше зад църковните предели. Зографът рисуваше с обожание, без да. чувства глад и жажда, без да се интересува дали денят на Свети Панталеймон наближава. Искаше Десиславините очи да гледат отвъд Бояна и отвъд представите за време, а тайната любов озаряваше лицето му, докато ликът добиваше завършеност.
…
Диви чувства напираха в него като табун необуздани коне. Разумът им подхвърли овес и сено, поиска да ги опитоми, затвори ги в конюшна, за да са послушни, ала дивите счупиха преградите и се пръснаха в четири посоки. Разумът бе победен и сърцето тържествуваше, а ръцете му рисуваха свенливата доброта на ктиторката, тесните й рамени, приканващи към закрила, бисерните обеци, в чийто овал се люлееше времето, виненочервената мантия и черните очи, пълни с толкова топлина и царственост. Сиянието, излъчвано от лика й в хладната църква превъзхождаше сиянието на хиляди звезди в лятна нощ. Открои я от царските образи, откъсна я от Калояновия, засенчи светците. Василий успя да я нарисува така, че тя вече не принадлежеше на Бояна, нито на годината, в която живееше. Сложи от своята жар в устните, които искаше да целува, в зениците, в които копнееше да се оглежда до сетен дъх, в страните, които мечтаеше да милва до отмала.
…
В тъмнината между господарката и сърцето му стоеше възможност за друга съдба, отвъд пределите на това, което умът е способен да приеме. Влюбеният мъж вярваше, че е възможно душите им да се преродят, да се намерят отново и да се щастливи.. Тя нямаше да е севастократорка, той нямаше да е зограф, щяха да са просто мъж и жена, обикновени колкото хляба и виното.“
Из „До Боянския майстор“
„Тая нощ момъкът беше неспокоен и отвръщаше унесено, щом майка му го запиташе нещо. Някаква мисъл човъркаше русолявата му глава. С нея си легна, с нея отвори очи преди зарево. Тая чудна мисъл улови ръката му, наточи ножчето му, избра си цепеница и започна да дялка. Тресчица по тресчица се отделяха от дървото, а чевръстите Орцеви ръце не спираха да дялкат, догде в парчето не се оформиха зеници, муцунка и щръкнали очи. И стана лисица за чудо и приказ, царица горска, че и хартисва!
…
Започна с една лисица, премери я с конец и видя, че е колкото дланта на девойка. Сетне издялка още една – да не е сама, да си има другарче, пак толкова голяма. Сетне още една, и още, и още… Все малко му се видеха, искаше чет да нямат както звездите, а работеше бавно, с вещината на стар майстор За време, нужно на рана да хване коричка, той направи дузина фигурки. Първом ръцете му се израниха до кръв, та се наложи майка му да ги превързва, ала след туй момчето спря да усеща болка. Започна да търси липови и лескови парчета, да им шепти, да оглажда ръбовете им дотолкоз, че сякаш се срасна с дървото.
Орце благослови дъжда, че бе угасил пламналото от светкавицата, сетне премахна обгорялата му кора. Хич и не се почуди вуйчо му, когато го свари на свечеряване сред купчина черни като въглени трески. Остави го да стърже последния нагар, защото отдалеч си личеше, че не дялка, а душепрелива на дървото. Изгря и Вечерницата, да се нарадва как момък туря сърце на мъртво дърво, и й се прищя дървото да продума от корен, да благодари на човека за добрината… На третия ден дървото заприлича на голяма лисица… Прибраха се лисинчани в къщите си и всеки мислеше само за оная голяма лисица, дето ще прослави селото.“
Из „Орце и лисиците“
„Пейчин продължи да свещенодейства между огнището, наковалнята и тезгяха. Пресяваше и обработваше пръстта за отливките, топеше, режеше и изчукваше орнаментите. Твърдото парче метал влизаше в огъня и благословено омекваше. А седналата на малко столче, Чая следеше всичко с възхита. Гледаше как пилите, клещите, стягите и чукчетата, сплавите от бронз и месинг чакаха своя ред в изливането на магията. Накрая се осмели, приближи се и пипна инструментите, с които мъжът й вадеше хляба. Тая купчина инструменти чуваше човешката душа и вечния й стремеж към красивото и искаше да извади на показ съвършенството, за да му се радват и след век.“
Из „Очите на Чая“
За Автора
Ивелина Радионова е поетеса и писателка, родена през 1977 г. в гр. Провадия. Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, във вестници и списания. Носител е на множество литературни награди.
Книгите на авторката не се предлагат в книжарниците.
Могат да бъдат поръчани на телефон 0889052088, както и на страницата й в социалната мрежа Ивелина Радионова – стихове.