Стара Загора е поетичен феномен. Няма такъв град нито в българската, нито в европейската литературна история. За период, по-кратък от век, в Стара Загора са родени или работили автори, творчеството на които отдавна е надхвърлило националните ни граници: П. Р. Славейков, Кирил Христов, Георги Бакалов, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Гео Милев, Веселин Ханчев, Георги Илиев, Д. Б. Митов, Никола Икономов, Георги Райчев, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Магда Петканова…
Поетичната традиция на града е съхранена от плеяда съвременни творци. В бъдеще ще имаме специално място за старозагорските поети в нашия сайт.
Ботьо Буков
Ботьо Буков е роден през 1948 г. Той е нежен лирик и майстор на изящния стих. Първото му значимо признание е наградата на Националния поетичен конкурс „Пеньо Пенев” в Димитровград. По-късно, през 1984 година, той бе удостоен и с наградата ”Стара Загора” за художествен превод, а през 2004 година, за стихосбирката си „Преди да станеш сън”, му бе присъдена поетичната награда „Николай Лилиев”.
Като испанист е един от основателите на Старозагорското дружество на Съюза на преводачите в България и дългогодишен негов председател. В свой подбор и превод той представя пред българските ценители на литературата произведения на испански и испаноамерикански писатели и поети като Онелио Хорхе Кардосо, Пабло Неруда, Сесар Валехо и др., редактира, превежда и публикува творби от български автори, както и свои произведения в Испания.
Книги:
- ”Колелото на съдбата”
- ”Пъстроцветки”
- ”Искрата надживява пепелта”
- ”Какво мий чудо станало”
- ”Секс за демокрация”
- ”Въпрос на вкус”
- ”Светофар – добър другар”
- ”Преди да станеш сън”
- “Въздух наш”
- “Аз, вятърът”
- “Кой ще гали котето?”
- “Произведен в Българи“
КОЛИЧКИ
С млекце, бисквити и бозичка,
със сиренце и зарзават,
пъхтят пазарските колички,
запътени към оня свят.
Шофьорките на возилата,
съвсем изчерпили лимит,
проскърцват дружно с колелата
като спирачки от артрит.
Оставаха те без душица,
докато вече запълзя,
Българийо – една старица,
пресъхваща като сълза!
С какво и кой ще те оплаче?
Но в апостроф от вечността,
една количка с пеленаче
отлага края на света.
ПРОЛЕТИ
Животът ми е влюбен в младостта,
тъй както младостта обича мене.
Декември смита траурни листа,
но в пазвата му майска тръпка дреме.
Боли. И не от болка, а от шанс
да стъпча безполезната си мъдрост
и устни да заровя до прехлас
на розата в раздиплените къдри.
Да вляза пак в най-нежния капан
от изгреви, в които залез няма.
Да дишам свобода и да не знам,
че небесата всъщност са измама.
И в тази саможертвена игра
с окръглените цифри в календара
безсмъртния си мит да сътворя
от пролети, които се повтарят.
ПЪРВИЯТ
Под дъха на парфюма ти, към логичен финал,
на целувка се спущам по твоя овал.
Става плъзнато-палнато, става огнен триптих,
става толкова истинско, неприлично за стих!
Няма сладост тъй сладка, няма шемет такъв,
който води към бездна, по-висока от връх!
Но преди триумфално да звънна за тост,
край езика ми бръмва досаден въпрос
и сумти под лъжичката вътрешна реч:
Преди мен кой е драскал по бялата глеч?
Ще преглътна въпроса си, ала ти забрави
твоя отбор юнаци със строшени глави.
Залюлей ме на хълбок, тананикай ми псалм.
Не шепти, че съм първият.
Аз си го знам.
ВЪЗМОЖНО Е
Светът може да стане отново вълшебен,
ако декември разбуди клепача на слънцето
и ме близне сладоледът от капчука;
ако споменът се плъзне по филията ми с мас
и калдъръмът хукне пак през коленете ми,
за да подпечата кръщелното ми на юнак
с млада рана от невинно щастие;
ако жената, която ме обича,
ме утешава цяла зима
с най-бавната целувка на света.
Чимширите тогава
ще зазвънтят със сребърни бради,
комините ще палнат мъдрите лули
и Дядо Мраз ще проумее
защо е остарял.