ПЕТКО ОГОЙСКИ (1929 – 2020) Основно образование получава в родното си село, а гимназия – в град София. Учи в СУ “Климент Охридски” и завършва семестриално историко-философския факултет.
Внук и правнук на народни поборници, той два пъти (през 1950 г. и през 1962 г.) е осъждан за своето свободомислие и земеделски убеждения. Преминава през ужасите и страданията на 6 затвора и 2 лагера. Тези преживявания и срещите му с хората там, стават основа на трилогията “Записки за българските страдания”, първият том на която излиза през 1994 г. и е преиздаден през 2005 г. Живее, работи и твори в с. Чепинци, Софийско. По време на тоталитаризма изкарва прехраната си като селскостопански труженик, сондьор, изкопчия, бояджия и успява да напише и издаде няколко книги. Член е на Съюза на българските писатели, на Българското историческо дружество и Дружеството на краеведите в България. Построява в дома си кула, по подобие на средновековните кули в Червен и Търново и създава и поддържа етнографски музей. Активно участва във възстановяването на БЗНС-Никола Петков, а през 1990 г. е избран за народен представител в Седмото Велико народно събрание.
Пенка Иванова
АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА
Неизповедими и с нищо несравними са нашите, българските страдания през 13-те века, откакто сме държава и народ. Двата века под византийско и петте века под турско робство, а само 6 века в относителна, плащана с кръв независимост, са един планетарен исторически уникум! Безброй са борците, мъчениците и светците, отдали живота си, за да ни има на света под святото име Българи!
Сред всички тях, като исполински връх над море от други върхове, могили и възвишения, се откроява синеокият Апостол на Свободата – Васил Иванов Кунчев – Левски. Цели пет века траят родилните мъки на падналото ни в робство племе, за да го роди, отгледа, да усети стъпките му, да чуе словото му, да последва делото му , да оплаче саможертвата му, да продължи пътя му, по който доживя до свободата си.
Много се е казвало и разказвало, писало и преписвало за него и от него, много се знае, познава и разпознава от делата му и мислите му, от заветните му послания към нас, потомците му българи, сред които се роди, за които се бори и за които загина. Затова в тази 138 годишнина, откакто сме останали без него, ние трябва да огледаме себе си! Себе си като потомци, като обитатели и бранители на това най-свято парче земя под слънцето – България! Да огледаме и проверим себе си, достойни ли сме за името и саможертвата му, достойно ли предадохме заветите му на сегашните и бъдни поколения? Като какви ни би видял Левски, ако Вседържателят-Бог го върне сега при нас?
Мисля, че всички бихме гракнали да обясняваме: ние току-що , преди 20 години, излязохме из тъмния тунел на тоталитаризма, когато улицата край родната ти къща, Апостоле, се казваше “Карл Маркс”, когато, за разлика от завещаната ни от теб скромност, по улици и площади стърчаха паметници на живи управници; мавзолеят на партийния им вожд стократно превъзхождаше каменната пирамида при твоето бесило, а над гроба на Хаджията от Сливен още стърчи хилядократно по-голямата от него чиния-джамия на покръстените в безверие вярващи от нас…
Ще ни припознае ли за свои, ако вместо да го уверяваме, че сме се отрекли днес от това срамно време, ако:
– Го поведем по улиците на родната ни столица и види, че вместо по “Волгоград” и “Толбухин”, вървим сега по “Мадрид” и “Мария Луиза”, и се помъчи да разбере какви хора има сега по улиците, щом всички надписи са на латински и английски?
– Го поканим на някое “шоу”, “екшън”, “хепънинг” и вместо любимите му народни песни и хора, види и чуе на Майкъл Джексън беснотиите и на Мадона голотиите?
– Го въведем в Народното събрание и види башибозушко сборище, вместо да чуе подобно на огненото слово на Бенковски на Оборище?
– Го поканим в български дом и вместо българска челяд, види рошави кученца и сиамски котки, а семейният иконостас е в гаража, където стои за поклонение лъскавият Мерцедес…
И ако най-сетне се взре в самите нас, дето го водим, и разбере, че сме: Жори, Альоша, Джим, Силва, Наташа, Корнелия… Дали няма сам да потърси своето бесило или и нас да поведе към него?!
Петко Огойски
Есето е конкурсно и е отличено с първа награда.
НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
На Карлово бе съдено да стане
българския светъл Витлеем,
един апостол огнен да отхрани,
пред който да се закълнем…
На Ловеч беше съдено да стане
нов, български Йерусалим,
с кръвта на петвековни рани
за бунт и смърт да се сплотим…
На Къкрина бе съдено да стане
най-новото клеймо на Юда,
смрачило в гняв дори балкана
от кървав срам и от почуда!
На София бе съдено да бъде
велика българска Голгота,
венчан от смъртната присъда:
БЕЗСМЪРТНО ВЕЧЕН ЗА ЖИВОТА!…
Петко Огойски