
Кирил Евгениев Божинов е роден на 20 март 1942 год. в с. Аспарухово, Ломска околия, сега област Монтана. През 1980 г. завършва Българска филология в Софийския университет Св. Климент Охридски. До пенсионирането си е учител по роден език и литература по градчета и паланки, участ достойна за мъченическия жребий на българския интелигент. Пише стихове още от младини. Участва в литературни кръжоци в градовете: Враца, Елин Пелин и София. Негови творби са отпечатани във в. Елинпелинска заря, Металург, Народна младеж, Труд, Стършел, Пулс и сп. Читалище.
Благотворно влияние върху творчеството му оказват поетите: Добри Жотев, Андрей Германов, Петко Огойски, Кирил Масларски, Рада Александрова и Борис Вулджев. Положителни отзиви за стиховете си получава от проф. Симеон Хаджикосев, акад. Тодор Иванов Живков, редактор на сп. Читалище, Димитър Милов и Стоян Чакъров.
През последните години Кирил Божинов се изявява и като художник. Стихосбирката „Ръка Илиева“ е втората му книга. Тя включва вълнуващата поема „Ръка Илиева“, вдъхновена от подвига на Боянския майстор, и още двадесетина творби, в които се изявява като зрял и утвърден творец.
Като мото на своята поема Кирил Божинов извежда стиховете
„… не отминавай отроците божи,
искаш ли нещо велико да стане.“

Така още в началото на поемата той подчертава всеизвестната истина, че истинското изкуство винаги е свързано с хората, с техния живот, с техните радости и неволи. В поемата са щрихирани няколко образа: на стария майстор Драган и на неговия ученик, младия зограф Илия, на севастократор Калоян и севастократица Десислава, на първата любов на Илия – Липа. Двамата майстори се различават не само по възраст, а и по представите си за стенопис. Младият майстор твори топло, реалистично изкуство, изстрадано от гордата му душа. Той докосва стените не само с четка, а и с върха на сърцето .Сърцето насърча неговата ръка. Поетът подчертава гордостта и самочувствието на ренесансовия творец. Деспот Калоян е внушителен с външния си вид и с царственото си великолепие, но зографът не пада по-долу:
…с четка воюва той,
с четка се бори,
с пръсти душата човешка разлистя,
скици нахвърля с движения плавни,
но запомни го и ти Калояне,
мечът му жъне победи по-славни,
във вековете над теб ще застане.
Всеки от героите жертва нещо, за да роди чудото Боянска църква. Младостта на Илия тревожи севастократор Калоян, но той надмогва
ревността си:
Но за Боянската църква си струва
жертва човешка да сториш и ти…
Нека по-младият майстор рисува!
Севастократоре, мъдър бъди!
Мъдростта му прозира в заръката към талантливия зограф:
… но по стените
искам да виждам не сенки човешки,
не мъртъвци и иноци изпити,
нито пророци от мъка родени,
а от живота най-живите сцени:
всичко това – дето виждат очите,
всичко това – дето чуват ушите,
всичко, което се пипа с ръката;
всичко, което желае устата.
Бог се родее не само с богатите, а и с бедното козарче Герасим. Стенописите на младия майстор вливат благородство в душата на севастократора и го водят до прозрението за безсмъртието на истинското изкуство:
Спиците дъбови на колелата
подир години на прах се превръщат,
мелници гният,
изчезват селата,
сриват се крепостни зидове, къщи.
Всичко помитат след дни ветровете:
хубост и сила, богатство и тяжест.
Само това не загива, което
върху стената художникът каже.
Своята жертва за Боянската църква дава и Липа. Само можем да гадаем какво е струвало на младото момиче увлечението на нейния любим по красивата севастократица. Но тя е категорична:
… нека я с обич поне дорисува,
щом е за славата българска…
Нека!
Въпреки че не притежава великолепието на Десислава и в сравнение с нея изглежда “като врана пред гълъба”, въпреки че е готова да чака своя любим “и в ада, и в рая”, тя го оставя сам да реши:
…нека гласа на сърцето надвика,
ако съм негова лика-прилика!
Но най-силна е драмата на младия зограф. Душата му е разпъната между земното и духовното, в гърдите му бият две сърца – едното за Десислава, другото за Липа.
В края на поемата Кирил Божинов поставя въпроса имало ли е смисъл от всичко преживяно и изстрадано от героите и най-вече от младия майстор. И отсича:
Има: той пусна отроците в храма,
бога свали от небесната вис,
с нова живителна иконопис.
С тая Илиева златна ръка
място заслужи в народната нива,
докато има Бояна в света,
докато ти си, Българийо жива.
Няма да коментирам художествените достойнства на поемата. Ще отбележа само, че проф. Симеон Хаджикосев я нарича прекрасна, а Петко Огойски определя нагледния й пейзаж като “кръшен и извиван наляво и надясно като хоро на пийнали шопи от Бояна”.
Книгата на Кирил Божинов “Ръка Илиева” е на разположение на всички, които проявят интерес към нея.
Пенка Иванова