
Кирил Евгениев Божинов е роден на 20 март 1942 год. в с. Аспарухово, Ломска околия, сега област Монтана. През 1980 г. завършва Българска филология в Софийския университет Св. Климент Охридски. До пенсионирането си е учител по роден език и литература по градчета и паланки, участ достойна за мъченическия жребий на българския интелигент. Пише стихове още от младини. Участва в литературни кръжоци в градовете: Враца, Елин Пелин и София. Негови творби са отпечатани във в. Елинпелинска заря, Металург, Народна младеж, Труд, Стършел, Пулс и сп. Читалище.
Благотворно влияние върху творчеството му оказват поетите: Добри Жотев, Андрей Германов, Петко Огойски, Кирил Масларски, Рада Александрова и Борис Вулджев. Положителни отзиви за стиховете си получава от проф. Симеон Хаджикосев, акад. Тодор Иванов Живков, редактор на сп. Читалище, Димитър Милов и Стоян Чакъров.
През последните години Кирил Божинов се изявява и като художник. Стихосбирката „Ръка Илиева“ е втората му книга. Тя включва вълнуващата поема „Ръка Илиева“, вдъхновена от подвига на Боянския майстор, и още двадесетина творби, в които се изявява като зрял и утвърден творец.
Като мото на своята поема Кирил Божинов извежда стиховете
„… не отминавай отроците божи,
искаш ли нещо велико да стане.“

Така още в началото на поемата той подчертава всеизвестната истина, че истинското изкуство винаги е свързано с хората, с техния живот, с техните радости и неволи. В поемата са щрихирани няколко образа: на стария майстор Драган и на неговия ученик, младия зограф Илия, на севастократор Калоян и севастократица Десислава, на първата любов на Илия – Липа. Двамата майстори се различават не само по възраст, а и по представите си за стенопис. Младият майстор твори топло, реалистично изкуство, изстрадано от гордата му душа. Той докосва стените не само с четка, а и с върха на сърцето .Сърцето насърча неговата ръка. Поетът подчертава гордостта и самочувствието на ренесансовия творец. Деспот Калоян е внушителен с външния си вид и с царственото си великолепие, но зографът не пада по-долу:
…с четка воюва той,
с четка се бори,
с пръсти душата човешка разлистя,
скици нахвърля с движения плавни,
но запомни го и ти Калояне,
мечът му жъне победи по-славни,
във вековете над теб ще застане.
Всеки от героите жертва нещо, за да роди чудото Боянска църква. Младостта на Илия тревожи севастократор Калоян, но той надмогва
ревността си:
Но за Боянската църква си струва
жертва човешка да сториш и ти…
Нека по-младият майстор рисува!
Севастократоре, мъдър бъди!
Мъдростта му прозира в заръката към талантливия зограф:
… но по стените
искам да виждам не сенки човешки,
не мъртъвци и иноци изпити,
нито пророци от мъка родени,
а от живота най-живите сцени:
всичко това – дето виждат очите,
всичко това – дето чуват ушите,
всичко, което се пипа с ръката;
всичко, което желае устата.
Бог се родее не само с богатите, а и с бедното козарче Герасим. Стенописите на младия майстор вливат благородство в душата на севастократора и го водят до прозрението за безсмъртието на истинското изкуство:
Спиците дъбови на колелата
подир години на прах се превръщат,
мелници гният,
изчезват селата,
сриват се крепостни зидове, къщи.
Всичко помитат след дни ветровете:
хубост и сила, богатство и тяжест.
Само това не загива, което
върху стената художникът каже.
Своята жертва за Боянската църква дава и Липа. Само можем да гадаем какво е струвало на младото момиче увлечението на нейния любим по красивата севастократица. Но тя е категорична:
… нека я с обич поне дорисува,
щом е за славата българска…
Нека!
Въпреки че не притежава великолепието на Десислава и в сравнение с нея изглежда “като врана пред гълъба”, въпреки че е готова да чака своя любим “и в ада, и в рая”, тя го оставя сам да реши:
…нека гласа на сърцето надвика,
ако съм негова лика-прилика!
Но най-силна е драмата на младия зограф. Душата му е разпъната между земното и духовното, в гърдите му бият две сърца – едното за Десислава, другото за Липа.
В края на поемата Кирил Божинов поставя въпроса имало ли е смисъл от всичко преживяно и изстрадано от героите и най-вече от младия майстор. И отсича:
Има: той пусна отроците в храма,
бога свали от небесната вис,
с нова живителна иконопис.
С тая Илиева златна ръка
място заслужи в народната нива,
докато има Бояна в света,
докато ти си, Българийо жива.
Няма да коментирам художествените достойнства на поемата. Ще отбележа само, че проф. Симеон Хаджикосев я нарича прекрасна, а Петко Огойски определя нагледния й пейзаж като “кръшен и извиван наляво и надясно като хоро на пийнали шопи от Бояна”.
Книгата на Кирил Божинов “Ръка Илиева” е на разположение на всички, които проявят интерес към нея.
Пенка Иванова
Познавам Кирил Божинов лично! Ние дори имаме роднинска връзка!Четейки неговите прозведения аз плача!Плача от удоволствие докосвайки се до неговото неподражаемо майсторство да подрежда думите човешки в прекрасна мелодия!Аз му се възхищавам!