По повод ежегодния Маратон на четенето представяме старозагорската поетеса Мира Дочева и отзиви за творчеството й от старозагорските творци Виолета Бончева и Пенчо Пенчев.
Мира Дочева е родена на 31 март 1951 година. От Русе е, но целият й съзнателен живот тече в града на липите – Стара Загора. Завършила е Великотърновския университет „Св. Св.. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“. Над 25 години преподава български език и литература на учениците в Стара Загора. Издала е седем стихосбирки: „Кактуси“, „Полет“, „Приказки“, „Сребриста белота“, „Покрив и душа“, както и сборника „Ябълки през зимата“.
Създала е прозаичното художествено произведение „Изповед“, в което разказва спомените на своя баща. Член и секретар на Дружеството на поетите в Стара Загора. Член е и на Съюза на независимите български писатели. Лауреат е на втория и третия конкурс за учители-творци. Поезията на Мира Дочева е емоционално отражение на нейния неспокоен дух. Пише така, както мисли и чувства. Огнена, борбена и страстна натура, тя не се колебае на места да места да бъде дръзка и нестандартна.
НЯКОЛКО ДУМИЧКИ НА ЕДИН ЛАИК ЗА КНИГАТА НА МИРА ДОЧЕВА „ПОКРИВ И ДУША”
Всяка поетична книга е психограма на вътрешното състояние на автора си. Тя е като поредица от фотографии, които са запечатали моментното му възприятие за света и рефлексията му спрямо различни събития – лични, социални, общочовешки.
Защото истинският поет никога не остава безразличен към болката и страданието, към всичко онова, което разтърсва нашия свят. Книгата „ПОКРИВ И ДУША” заявява себе си като принадлежаща към добрата съвременна поезия – с елегантния стих, с категоричната човешка и поетическа позиция, с лиричността на изказа.
Стихотворенията на Мира Дочева са и нежни и интимни, и разтърсващи, те не се четат „на един дъх” и просто за удоволствие. Те са стъпалата на една стръмна стълба, по която се изкачваш бавно и на пресекулки. Поглеждаш назад като за равносметка, но и внимаваш да не пропаднеш в бездните на тъгата, на тъмното, които все повече ни заобикалят. И продължаваш… Защото има един необикновен човек, може би ангел с наранени крила, който те хваща за ръка и те извежда в Светлината – това е Поетът.
Чел съм много от творбите на Мира, още преди да бъдат представени в тази, както винаги елегантно и минималистично оформена книга. Но, вече събрани и композирани като цялостен, единен поетичен текст, те имат съвсем друго звучене, носят ясно и категорично послание, предназначено за взискателната аудитория. Темите се преплитат и се свързват на различни нива на осмисляне и лично светоусещане, което в крайна сметка ще се обедини в една космогония, разказана в стихове. В тази поетична книга любовта като функция на Душата, е както личностно преживяване, така и състояние на духа, което никой не може да отнеме. Накрая, когато затворим последната страница, остава усещането за сливането на небесното и земното, на човек и Бог. Но над всички болки от предадени приятелства, от минали любови, от усещането за прекрачването на една незрима, но неизбежна граница на равносметката, в която споменът все още се възприема като едно неспокойно настояще, витае Душата на Поета – тази ефирна субстанция, която пада отвесно подобно дъжд над жадната земя, над все по смаляващите се в егото си хора, които имат нужда от възвисяване, които имат нужда да се издигнат над грижата за хляба и да омесят тестото на надеждата за утре. Защото без това няма да ни има. Без Словото.
ЩЕ МЕ ЗАБРАВЯТ
Ще си отида и ще ме забравят.
Не меря ръст с големите поети.
Куп чернови, наброски ще оставя
и песните си скромни, неизпети.
Да пиша можех, колкото да радвам
приятелите верни, на които
бях нужна, на които трябвах…
За тях аз пишех честно и открито.
На своя син обичан ще оставя
не къщи, вили и имот огромен,
а няколко тефтера прашни, стари –
от писането мое малък спомен.
Ще си отида (и така е редно),
без хленчене, без мании за слава.
Смирено и спокойно ще полегна
в земята хладна. И ще ме забравят.
След тези думи едва ли има какво повече да се каже. Нека всеки съпреживее изповедта на Душата, разказана в стихове. И вярвам, че никой няма да остане безразличен.
Пенчо Пенчев
Единствено спираловидното движение се самоизмерва не по скоростта, а по посоката – надолу или нагоре. Устремът към върха е начало и път към свят на идеи и самоусъвършенстване – най-вече що се отнася до процеси, част от които са свързани с изкуството.
Като редактор на трета поетична книга на Мира Дочева, твърдя, че поетесата се движи уверено по своя спираловиден път и отстоява идеите си с магията на словото. Всеки, който следи творчеството й, ше се съгласи с мен, че то търпи подчертано положително развитие, било като теми, изразни средства и форма. Удоволствие е общуването с нейните творби и това е резултат не само от богатата палитра от цветове, които са вградени сякаш в думите и образите, но и от откровението, което е в основата на всяко нейно стихотворение. Тя не се колебае „да показва“ себе си нито за миг, да разкрива душата си до разголване, да споделя радостта и да не крие тъгата.
Мира е свеж цвят в букета от поетичните дарования на Стара Загора, чийто дух прибавя към себе си и творческия заряд на нейната изповедна поезия.
Виолета Бончева