Старите хора разказват…
През 2003 година разказите записаха: Донка Господинова и Пенка Иванова
Започвахме да се готвим за Великден още от началото на седмицата. В понеделник и вторник почиствахме къщите: обирахме паяжините, белосвахме стените, измивахме прозорците, замазвахме пода с пръст и постилахме хасърите. Тогава черги нямаше. В сряда не се работеше – викахме й кривата сряда. В четвъртък боядисвахме яйцата и ходехме на църква със свещи, червено яйце, цветя и дарове – който каквото си е решил. На Разпети петък печахме козунаците. Вечерта пак ходехме на църква. Обикаляхме три пъти църквата – дядо поп носеше икона и кандилничка, и вървеше напред и пееше, а ние вървяхме подир него. После пък се промушвахме три пъти под масата, на която имаше икона с Христос. В събота подреждахме себе си: мием си главите, къпем се. Подир пладне колехме агнетата, беряхме гьозум, зелени пера – приготвяхме печеното.
Иванка Декова Димова – тогава на 88 г.
Още щом се съмнеше, започвахме да препираме да ни обличат новите дрешки. Мама ни шиеше полички и блузки от тъкано платно. Купуваха ни от Чирпан или от Стара Загора жълти сандалки. Ходехме на гости у бабини, а после на хорото. Като поотраснах, започнах сама да си тъка платно за премяна. От петнадесетгодишна съм влязла в стана. Най-напред се научих да тъка лито, а по-сетне и димятно за корсалета – коланчета за полите. Като подевка носех тъмносиня пола с корсале на кръста и бяла блузка с корделки на огърлето. Имах по-голяма сестра. Нейните дрехи бяха по-други, по-хубави. Купуваха й ги от града – да се знае, че тя е момата. Като станах булка, работата се разширочи. На Великден ходехме у кумовете. При кум не се ходи как да е. Носехме великденски кравай, нашарен с просфорник, украсен с фигурки от тесто , намазан с жълтък и с набучени по него червени яйца. Мъжът носи в едната си ръка кравая, увит в месал, в другата – жива кокошка, а в пояса си шише вино. Булката пък носи баница и тя покрита с месал. Тъй се ходеше при кумовете на Великден!
Освен помежду си, всички се кръстосвахме (разменяхме си яйца) и с най-възрастния в семейството. Като се нахранехме, излизахме на хорото. Имаше три дена хора. Свиреше на кавал Христо Бацов, а на цигулка Пеньо Неделчев Попов. Първия ден обличахме каквото имаме. Втория и третия ден си изнасяхме новите премени, дето сме ги приготвили специално за Великден. Тогава сами си шиехме дрехите. Спомням си, че за един Великден си бях ушила костюмче. Много ме харесаха и ми викаха Миньонка – приличала съм на учителката Миньона. Костюмчето беше с къс ръкав, пък то взе, че заваля сняг.
Спомням си, че който искаше, в петък се изповядваше. Дядо поп го забулваше да не му се вижда лицето. В събота вечер палехме пещите и мятахме тавата с агнето. В нея поставяхме и един свински бут, държан цяла зима в сол. Изваждахме печеното в неделя сутринта. На обяд я слагахме на паралията и се нареждахме около нея. Най-напред се кръстосвахме с яйца с думите: „Христос воскресе“, „Воистина воскресе“. После най-възрастният разкъсваше месото и даваше на всеки по парченце.
Марийка Генчева Колева – тогава на 82 г.
Великден
На брат ми Атанас
Един — и втори удар в безмълвието нощно…
Задружно проехтяват църковните камбани
и светла вест се носи; повтаря я всемощно
разбуденото ехо в намръщени балкани
и тласка я нагоре към висини бездънни.
Нощ мрачна оживява — тържественост я пълни
и говор я оглася свръхземен и невнятен:
души безгрижни сякаш, професия безкрайна,
невидими към бога молитвата си тайна
възнасят — и обхождат простора необятен.
Звънят, ехтят камбани… На всеки удар нови
с по някой спомен сладък отеква памет будна:
сърце за миг забравя тъгата, що го трови,
и трепетно заслушва се в приказката чудна
за минало детинство, за дните невъзвратни
на младите надежди и сънищата златни
и вярата наивна… кога тече живота
безгрижно и щастливо под бащин покрив мили,
кога неволи още не са ни поразили
и впрегнали догробно на черен труд в хомота.
Пред погледа възкръсват, минуват като живи
ред образи и скъпи, близки на душата:
ту стар баща, унесен в мечтания щастливи,
ласкаещ мила рожба, ту майката благата,
загледана в хлапака, ту братя и сестрици,
ту весела дружина от палави връстници —
рой птички повилнели — в игрите, смеховете;
ту русокъдра дружка… и две очи засмени,
и две странички нежни — божурчета червени,
на млада, ранна пролет най-любавото цвете…
Честито, свидно детство — цъфтяща, рай долина,
останала далеко зад пътника утруден;
от буря сякаш носен, той бърже я отмина
и днес напразно гледа зад себе си учуден,
напразно… А пред него — белей се път незнаен,
а мръщи се над него и небосвод безкраен —
и страх неволен често смущава му душата:
че слънце го изгаря, а сянка не съзира,
че хала го настига, а завет не намира,
нито спътник някой — да си даде ръката…
П. К. Яворов