През 2017 год. излезе от печат новата, седма по ред, книга на асеновградската писателка Василка Дойчева. Авторката я озаглавява „Гребнати спомени“. И наистина, тя е гребнала от всичко видяно, чуто, усетено и преживяно, за да сподели чрез него своите представи за добро и зло, за нравствено и безнравствено, за значимо и незначително, за важно и маловажно. В композиционно отношение книгата съдържа няколко раздела: Разкази, Малки истории от моя бележник, Представяне на други автори, Литературни срещи, За моите книги и Другите за мен. Всички те са обединени от присъствието на авторката – понякога ярко, категорично заявено, понякога дискретно, едва доловимо.
Тематиката на поместените творби е богата и разнообразна. Всичко, което вълнува съвременния човек е усетено от Василка Дойчева и предадено по такъв начин, че да достигне до сърцата на читателите: първите сърдечни трепети („Букет от хризантеми“), несподелената любов, която остава в сърцето цял живот („Дъжд от кристали“), завистта, която разяжда човешката душа („Има и такива хора“), алчността, която разделя и най-близките („Солуновото богатство“), гурбетчийските неволи („Гурбетчийска неволя“, ,.На сватба в Кипър“), съдбовните грешки, които могат да провалят живота („Наско Челото“, прекомерната амбиция, която невинаги гарантира щастие (,,Маринела“), взаимоотношенията деца родители, катастрофалните последици, до които води безотговорното отношение към природата., острите политически противопоставяния, нравствената деградация и др. Многотемието обаче не дразни, защото авторката е съумяла да разтвори темите в съдбата на героите, в техните постъпки и преживявания. Те са обикновени хора с различна етническа принадлежност, всички устремени към щастието. Всъщност мотивът за търсене на щастието преминава като червена нишка през цялата книга. В стремежа си да го открият героите на творбите проявяват най-ярките черти от своя характер, своята човешка същност. Едни са чисти и всеотдайни, други упорстват, хитруват, трети допускат съдбовни грешки. Авторката ги обича и не ги съди. С позитивни примери („Тия“, ,,Срещнах добротата“) тя внушава на читателите, че щастието е постижимо, само когато го търсим с чисти сърца, чисти помисли и чисти дела.
В предговора към книгата си Василка Дойчева споделя: ,,…аз имах куража да разголя пред света душата си „. С психологическо проникновение тя разголва душите на своите герои, въвлича читателите в техните вълнения, колебания, терзания и бавно, но сигурно ги води към Причастието. И всичко това пресъздадено на фона на природата. Авторката я обича и благоговее пред нея. Пейзажите в творбите й са уникални. Ще цитирам само един: ,,Слънцето надничаше от хоризонта свежо и отпочинало през изминалите дъждовни дни. Току-що разлистените дръвчета и панорамната гледка към дефилето допълнително вдигаха адреналина. Пролетната зеленина не е като лятната. Пролетното зелено е младо, свежо, мирише на зараждащ се живот. А дефилето напролет е като полегнал змей. Водите на придошлата река се бият урбулешката от бряг на бряг и показват силата си. Мятат се като разярено животно и сякаш дебнат някоя пролука, за да се юрнат на свобода и да не мислят задругите. Красиво е дефилето напролет, но силата му е змеюва. Ще те примами, ще те прикотка близо до водите и после ще те грабне и ще те отнесе курбан на природата.“
Разказите на Василка Дойчева увличат и се четат на един дъх. За това безспорно помага усетът й към езика. Словото й е богато нюансирано и емоционално оцветено. Уникални метафори и чудесни сравнения придават живот на всяка страница от нейната книга.
В няколко сбирки дамите от клуб „Ахинора“ четоха и коментираха творби от новата книга на Василка Дойчева. Предстои среща с авторката, която ще им помогне да навлязат още по-дълбоко в неповторимата им атмосфера.
Пенка Иванова – предс. на НЧ „Ахинора-2006г.“
„КРЪГОВРАТ“
ГОРАТА се събуди. Слънцето още не беше изгряло и тя побърза да се умие с бисерната росица и да посрещне изгрева чиста. В клоните й запърпаха с крилца ранобудните птички и скоро ясните им гласчета запяха навред – пееха за радост, пееха любовно, пееха за възхвала на живота. Другите обитатели и те зашетаха – всеки по своите си житейски друмища. Скоро се показа и слънцето. Лизна с първите си лъчи челото на гората и я мироса за здраве. После погледна надолу, погали нежните красиви цветя, те затрепнаха от щастие и дариха на слънцето своя аромат. Гората заживя. Векове наред тя живееше по своя си природен закон. Грижеше се за всички живинки, които я обитаваха, даваше им храна, вода и дом. Даряваше им живот.
Изведнъж груби стъпки нагазиха копринените й поляни. Цветята се снишиха и наведоха нежните си главички. Зверовете се разбягаха, подгонени от тръпката на страх, а птиците изведнъж онемяха. Във въздуха витаеше нещастие. Гората изтръпна и зачака с тревога. Позна го. Това беше ПАЛАЧЪТ. Не онзи със секирата, дето изсичаше само болнавите дървета. Този беше истински палач. Държеше своята гилотина, от която се носеше отровната смрад на бензин. Пушеше и тровеше дробовете на гората. Палачът тъпчеше всичко около себе си с мръсните си гумени ботуши. Чу се оглушителният рев на гилотината и гората се разтресе от болка. Режеха най-хубавите й дървета. Онези, които с гордост красяха челото й векове наред и радваха сърцето й. А какви дървета раждаше тя! Вековни, едри, с бухлати клони, пълни с живот. Като всяка майка и тя се гордееше със снажните си синове и се мъчеше да защити по-слабичките си дечица. И успяваше. Като зелено море се оплитаха клоните й и красяха цялата й снага.
А сега болката я раздираше.
– Боли ме! – простена гората.
– Търпи! – отговори палачът.
И пак заби ревящата паст на гилотината си в живата й снага.
– Ще оставиш птиците ми без гнезда! – проплака тя.
– Ще си намерят къде да гнездят – отвърна той и смачка с калните си ботуши няколко голи пиленца, паднали от поваленото дърво.
– А зверовете, те къде ще отидат? – охкаше гората.
– Да мрат! – изрече палачът. – Тях ще ги застреляме.
Гората плачеше, молеше се, виеше снага и бавно умираше от болка. Палачите станаха много, а синовете й падаха покосени един след друг и умираха завинаги. Гората се опитваше да запази поне живеца на корените си, но на следващото лято оттам излизаха само хилави издънки.
РЕКАТА беше полегнала кротко в полите на планината. Виеше снага живописно и сребристата й лента красеше зеления сукман на гората. Весела и безгрижна, тя ту закачливо припяваше, ту нежно и гласовито бълбукаше и лениво виеше снагата си надолу към полето. Лека и нежна в началото, надолу тя едрееше от пенливите поточета, които бързаха дай подадат ръка. Реката раждаше живот, даряваше животи мислеше, че винаги ще радва света около себе си.
Но напоследък лете започна да слабее. На места оставаха само грозни жабуняци, а рибите изчезваха. Крякаха само жабите в хор и тук-там прибягваше някоя оцеляла водна змия. Реката започна да се задъхва от издънките на поникнали храсталаци и не знаеше какво да прави с тях. Те все повече се закрепваха, множаха се и й пречеха да разтърси снагата си наесен, когато дъждовете започваха да вливат във вените й живот.
НЕБЕТО свъси вежди, като гледаше отвисоко колко жесток беше станал светът. Събра всичките си облаци и с гръм и трясък ги стовари върху планината. Гората вече я нямаше. Палачът беше оголил снагата й, а водната стихия оглозга малкото почва, останала по камънаците. Нямаше дървета, нито птици, нито животни. Нямаше вече и земя. Всичко се търкулна надолу в реката и на мътни талази се завтече към равнината. Водата ревеше, реката се гърчеше и от дълбините й изплува водната ламя. Тя давеше и поглъщаше всичко по пътя си.
ПАЛАЧЪТ скри гилотината под дъждобрана си и заслиза по хлъзгавия склон към полето, като псуваше разбеснялата се река и голите баири, дето не можеха да спрат стихиите. Крачеше в дъжда с широки крачки и за пръв път в сърцето му се прокрадна страх. Помоли се боязливо на Бога, но беше сигурен, че Бог не чу молбата му. Страхът все повече стискаше сърцето му. Вървеше по склона на планината и се молеше да сънува. Разбеснялата се водна стихия ревеше, дърпаше се и найсетне, към края на планината, намери място да отприщи силата си.
Когато наближи мястото, където допреди малко лежеше градчето, палачът замръзна. Спря се, изпусна гилотината, свлече се на подгизналата земя и зарева на глас. Градчето го нямаше … Водата погълна всичко пред очите му. Паянтовата къща, старата му майка и двете му деца вече ги нямаше. Чуваха се само грохотът на отвързаната стихия, гневът на Божията десница и ужасените вопли на умиращото градче.
СЛЪНЦЕТО боязливо се подаде иззад баира, плахите му лъчи се блъснаха в оголеното чело на планината, то закри очите си и тихо зарида.
Василка Дойчева